По- добре да падне...просто крачка напред и готово...Да падне и след няколко секунди край...Това си мислеше тя, докато стоеше права на една голяма скала, под която имаше пропаст...Представи си кръвта, разбитата си глава, представи си,че може и да е жива и да изпита невероятна болка, докато издъхне окончателно. Но пък какво от това?!! Това все пак ще бъде последното й падане...така другите й всекидневни „падания” ще избледнеят в съзнанието й..Ще й се сторят нищожни....Тя се изсмя истерично и после се усмихна доволно на себе си...Усеща се силна...За първи път ще владее падането, ще владее положението, сама ще определи и ще знае предварително, че ще падне и ще я заболи....Тя заплака... Колко пъти бе падала от високо – душевно....Колко пъти се бе сблъсквала със стената наречена реалност...Стена, която другите като че ли я виждаха наистина и осезаемо...Само тя не знаеше или не искаше да повярва, че съществува....Искаше да подчинява реалността, събитията, обстоятелствата...а не можеше...и всеки път се чувстваше смазана отвътре...”Това е реалността...тя съществува, както законът на гравитацията...може да не виждаш, но винаги тя действа...Помни, че я има..” Не, не можеше да се примири, че това е истина...не можеше да приеме това за истина..както другите хора...Вярваше, че бе родена да лети...макар и всеки път да се убеждаваше, че може би не е съвсем така....Събираше сили и пак търсеше като че ли нарочно най-високият връх , от който да опита да полети...Чувстваше се длъжна да опита, нейната същност и нейните мисли, събрани от миналото, се редуваха и враждуваха в главата й...И тя пак избираше да рискува всичко, да се оголи...да повярва...да потъне...Не знаеше как да се възприема- като глупачка, която не се учи от опита си или като силна личност, която се опитваше да съхрани своята индивидуалност всячески... Падаше всеки ден в преследването на щастието си, любовта си , идеала, който бе създала за самата себе си....Но предпочиташе това...не можеше да си предстви да живеекато Останалите...тя изпитаве ненавист към тях...За нея те не бяха хора....а осакатени кучета ...които се гърчат...но ако някой ги заплаши...така ще ръмжат, като че ли са най- здравите и охранените от глутницата... Хората обичат да се замозаблужадат...самозаблуждаваше се и тя...Но не знаеше в какво...Не знаеше къде греши...Това, че иска прекалено много ли...Или че не знаеше как да го постъгне...”Всъщност това е едно и също”-.подсмихна се тя самодоволно...като че ли бе разрешила някаква трудна загатка... И така беше пред пропастта....Ако успееше да се умъртви- щеше да бъде силна в собствените си очи, но жалка в очите на Другите....ако оживееше- щеше да се чувства жалка в собствените си очи, и в очите на Другите...А ако продължи да живее, като приеме Реалността - щеше да бъде жалка в собствените си очи, и силна в очите на другите.... Заплака...Не можеше да се реши- нито да живее,нито да сложи край на тези безкрайни терзания... Избра да бъде жалка в собствените си очи....”Всъщност не бе толкова трудно...”Просто трябва да си повярваш, че мижавият ти живот е супер...а дори и да не е- хората все ти повтарят, колко много си постигнал и как трябва да си доволен...А този глас,който крещи в теб „Искам друго....Искам друго”....просто не му обръщаш внимание...Нека се дере в теб, нека вие...но не му позволявай да взема решенията „ си мислеше тя....Жената вървяща по улицата, без чадър в дъжда, и с далечен спомен за блясъка в очите й....Тя не се разплака...дъждът бе достатъчен...