Празнота...
              Празнота, от която не боли....
Тя стои...стои в мен и ме измуква....
Тя бавно вървеше в своя свят измислен. Не мислеше за нищо. Беше си го забранила. Вятърът поддухваше. Усещаше се жива. 
Вече не се страхуваше от празните погледи на другите. Не й правеха впечатление. Тя се страхуваше вече от самата себе си. От това, че нейният поглед ставаше празен. От това, че тя се превръщаше в пустота.
Не искаше да мисли. Макар и да знаеше, че това я превръща в друга. Беше претръпнала към собствените си мисли, чувства. Бяха й безразлични.  Не  им обръщаше внимание. Все едно бяха на друг човек, но бяха и в нея. Напомняха й каква е била. Но не ги чувстваше като част от себе си. 
Разделена бе на две. Тъгуваше по самата себе си. Но и не искаше, а и не можеше да се върне назад, да влезе пак в кожата си- в старото си аз. Чувстваше се емоционално изхабена. Но какво от това?  Какво може да направи? Освен да чака....Но и тя не знаеше какво....Просто нещо...нещо да я разтърси...Нещо да я извади от това безразличие, което бе обхванало сърцето й...Истински емоции...Но дотогава...Дотогава ще върви...и ще губи себе си...Умишлено, нарочно тя плуеше на себе си, на старото си аз. Какво печелеше? Свобода-лъжовна свобода...Но дори и осъзнаването на това не можеше да я накара да спре....Докога ли...докато се намрази..докато стигне до дъното...докато се разплаче искрено..плач, породен от собственото й презрение към самата себе си...Дали? А може би нещо хубаво ще я събуди...